Сама в тъмното

Предишната тема Следващата тема Go down

Сама в тъмното

Писане by shadow of a dream . on Нед 24 Фев 2013, 21:43

Сама в тъмното

Един Господ знае през какво беше преминала.
Дишането ѝ бе накъсано, а дъхът ѝ образуваше малки, бели облачета пара, щом излезеше от разтворените ѝ устни. В малкото таванско апартаментче беше студено, много по-студено от колкото би предпочела да е, но въпреки това не се изправи, за да включи отоплението. Или дори осветлението. Единственият източник на светлина бе вече почти залязлото слънце, което с последни сили се опитваше да стопли замръзналата земя с лъчите си.
Вече едва чувстваше краката и пръстите си.
Но нямаше сили за нищо.
С тешка въздишка тя издърпа единия си ръкав и го прокара по мокрите си бузи. Платът попи сълзите ѝ веднага, сякаш зажаднял за тях, както тя бе жадна за човешки контакт. Под каквато и форма да било.
Погледът ѝ се спусна към телефона, лежащ на сантиметри от свитото ѝ на кълбо тяло. До него, на не много спретната купчинка, стояха няколко телефонни указателя – един от нейния град, и по един от няколко други, по-големи градове из страната. В прилив на неочаквана смелост, която не подозираше, че притежава, тя се протегна и бързо сграбчи указателя за нейния град.
Затвори очи. Вдиша. Идиша. Отвори на страница на случаен принцип. Продължи да държи очите си затворени. Плъзна длани по гладката хартия, след което с показалеца на дясната си ръка посочи един от номерата. С лявата си ръка се протегна и взе мобилния до нея. Отвори очи. Погледна къде е показалеца ѝ.
С треперещи, но решителни пръсти, тя бързо въведе цифрите, но се поколеба, преди да натисне зеленият бутон.
Хората не я разбираха. Вероятно щяха да я помислят за луда, ако кажеше на някого какво правеше. Но това не бе проблем, тя така или иначе нямаше на кого да каже дори и едно простичко „здравей“.
Загледана през прозореца в падащия сняг, с виждащи, но едновременно и невиждащи очи, тя натисна бутона за набиране и зачака някой да вдигне.
Звънене.
- Градска морга – вие ги убивате, ние ги охлаждаме – каза гласът.
- Моля? – Думата се изплъзна от устните ѝ преди дори да бе помислила. Тя притисна длан към устата си, но продължи да гледа трупащият се навън сняг.
- Шегичка – отвърна гласът. – Ерик е, кого търсите? – В гласът му се чуваше смях.
- Ало? – попита. - Още ли си тук?
Разбира се, че беше. Но нямаше да отговори. Бяха минали повече от две години, откакто бе казала нещо по телефона на някое човешко същество.
- Виж, съжалявам за това, - каза той. – Беше шега. Кой е това?
Тя бе тиха, мачкаше ръба на ръкава си и се опитваше да не диша.
- Ники? Това ти ли си?
Тя подскочи. Отне ѝ момент да осъзнае, че той действително не говореше на нея. Не беше възможно. Името ѝ е често срещано. Той просто познаваше друга Ники, това бе. Странно съвпадение.
- Кого от двама ни искаш? Мен или Том? – Ерик попита. – Хайде де, беше шега! Кой е това?
Тя го чакаше да затвори. Знаеше, че ще го направи, само трябваше да почака.
- Ники, ако си ти, знай, че ме вбесяваш! Знаеш, че имам да уча!
Тя затвори очи, искайки да затвори, но все още искаше той да затвори първи.
- Ники, сериозен съм! Писна ми от игричките ти! Ти ли си или не? Ало?
Ставаше ядосан. Тя задържа дъха си. Той щеше да затвори скоро. Ще почака. Тя никога не затваряше първа, нямаше да започне да го прави и сега.
Вече бе отчаяна и искаше да затвори, но навикът си каза думата. Той трябваше да затвори – и при това скоро.
- Хей, имаш ли нужда да поговориш с някого? – Гласът му стана нежен. – Това... Не е зов за помощ, нали?
Тя дръпна телефона от ухото си, за да го погледне, но все още можеше да чуе Ерик от другата страна.
- Хей, тук съм. Можеш да кажеш нещо, докато ме имаш на телефона.
- Майната ти! – Не се стърпя и извика тя. – За кого се мислиш? Зигмунд Фройд?
- Не. Ерик – каза със смях в гласа си. – Започвах да си мисля, че нямаш гласови струни или нещо подобно. Кой е?
- ... Господ – каза тя след пауза и затвори.

***

Вятърът удряше в лицето ѝ, но тя не му обръщаше внимание. Вместо това вдигна крака на пейката и обви коленете си с ръце, поставяйки брадичката си върху тях. Затвори очи и се остави на звуците около нея да я погълнат напълно.
Автомобили. Детски смях. Кучешки лай. Весели писъци.
И все пак, не можеше да почувства нищо. Сякаш бе празна. Замръзнала във времето.
Извади телефона от джоба на якето си и задържа зелената слушалка. Той не вдигна първия път, затова тя опита още веднъж.
- Ало? – каза той. Тя изглежда не можеше да открие гласа си. – Ало? Кой е?
- Аз – отвърна тя, прочиствайки гърло. – Аз. Господ.
- О, ти – той се засмя. – Защо се обаждаш?
Тя спря за момент.
- Всъщност... Не знам – смотолеви. – Няма значение, съжалявам, че те притесних – каза и затвори.
Тя се изправи и с един последен поглед към парка, се насочи обратно към вкъщи.

***

Водата от душа се стичаше по голите ѝ рамене и бавно стопляше премръзналата плът. Помещението бе замъглено благодарение на водните изпарения и студа, който тя сякаш вече не усещаше.
Тя поседя още малко така, накланяйки глава назад, за да може водата да отмие наново потеклите сълзи. След няколко минути се пресегна, обви ръка около кранчето и спря водата.
С бавни, и сякаш отмерени движения, тя взе бялата хавлия, която висеше на закачалката извън душа и се вмъкна в нея. Направи няколко стъпки към голямото огледало над мивката и вдигна поглед от пода, осмелявайки се да погледне отражението си там.
Това не бе тя. Не, не можеше да бъде. Момичето, което я гледаше от гладката стъклена повърхност не можеше да е тя.
Дори не бе разбрала кога се бе превърнала в своя черупка.
В огледалото, тъмнокосото момиче я наблюдаваше с тъжни, черни очи. Кожата ѝ бе бледа, много по-бледа отколкото някога бе била. Изражението ѝ бе умоляващо, но за какво се молеше всъщност?...
Тя усети как гърдите ѝ се свиват в агония и затвори очи в опит някак да я намали.
Не успя.
Сви юмрук, замахна и с все сила удари огледалото. Стъклото се счупи, сотици малки парченца се разлетяха навсякъде и част от тях одраскаха ръцете и лицето ѝ.
Но тя дори не трепна. Беше свикнала с душевната болка, затова защо да се притеснява от физическата?
Коленете ѝ подадоха и тя рухна право върху нападалите стъкла. Усети топлата кръв, която започна да се стича от местата, където парченцата огледало бяха срязали кожата ѝ. Тя скри лице в дланите си и захлипа тихо.
И в този миг вратата се отвори.
- Добре ли... – гласът замлъкна.
Този глас... Толкова беше познат. Ерик.
Тя се осмели да повдигне глава и да го погледне.
Чертите на лицето му бяха като издялани от лед. Кафявите му очи я наблюдаваха с страх и... загриженост? Защо някой би се чувствал така за нея? Тя бе нищо, истинско нищо!
Очите му обходиха обстановката бързо, след което отново се върнаха на нея. Направи няколко колебливи крачки към нея.
- Хей... Добре ли си? Аз съм, Ерик.
Тя кимна и въпреки горчивото кълбо в гърлото си, успя да отвърне:
- Знам кой си.
Малка усмивка зайгра по ъгълчетата на устата му.
- Как се чувстваш? – попита.
Дори не трябваше да премисля отговора си. Каза самата истина.
- Не чувствам нищо. – След което отново зарови лице в дланите си, а заглушените викове зарастърсваха цялото ѝ тяло.
Силни ръце се обвиха около раменете ѝ и, въпреки че едва познаваше Ерик, се почувства в безопасност. Тя усети как той я вдига и се остави на усещането от излъчваната от него топлина.

***

Къщата на Ерик бе топла и уютна. В момента тя седеше увита в одеало, всичките ѝ рани почистени и превързани. Пламъците в камината играеха и осветяваха странни форми по стените, тъй като осветлението не бе включено, а слънцето навън бе залязло преди час.
- Заповядай – мекият глас на Ерик се разнесе зад нея и тя се обърна. Пое чашата, която бе подал.
Той седна на пода до нея и също се загледа в огъня.
- Все още не си ми казал как влезе в апартамента ми. Нито пък от къде знаеш къде живея – каза с дрезгав от плач плас тя, докато отпиваше от горещия шоколад.
- И ти все още не си ми казала как се казваш – подметна в отговор той.
Усната ѝ потрепери. Тя притвори очи и с въздишка каза:
- Ники. Името ми е Ники.
- Приятно ми е да се запознаем, Ники. – Той се обърна и я погледна в лицето.
Тя не посмя да отвърне на погледа му. Пламъците в камината бяха твърде интересни. Начинът, по който червено, жълто и синьо се сливаха...
- Чакам обяснението ти – заяви иззад чашата.
Той се засмя. Звукът бе топъл и мек и се разнесе из помещението.
- Спокойно, нямам лоши намерения. Баща ми работи като полицай и можеш да кажеш, че обичам да се навъртам в полицейското управление. Когато... Когато се обади втория път... Не знам, нещо в гласът ти... Уплаших се, че ще направиш нещо лошо, че ще си посегнеш... – Гласът му потрепери в края, емоциите му не желаеха да останат скрити. - И затова след като затвори отидох в управлението и потърсих номера ти. От там открих адреса ти... А резервния ключ беше под постелката. Знаеш ли колко глупаво е да го оставяш там? Всеки може да влезе.
И, въпреки че изобщо нямаше нищо смешно, тя усети как ъгълчетата на устата ѝ се повдигат нагоре.
- Влязох и чух водата в банята.- Продължи. - Реших да почакам да излезеш, но когато чух звука от чупещо се стъкло... Не се стърпях и връхлетях – завърши.
Тя кимна, но все още не смееше да го погледне. Ерик улови ръката, с която не държеше чашата.
- Ники, погледни ме – заповяда. Тонът на гласа му бе достатъчен, за да я накара да впие поглед в тъмните му очи. – Без значение през какво преминаваш, искам да знаеш, че съм тук за теб и, че не си сама.
Тя преглътна и бавно кимна.
След момент ръката на Ерик се обви около раменете ѝ и я притегли по-близо до себе си. Седяха така с часове и си говореха. По някое време Ники усети как съня бавно започва да я поглъща.
И така, в топлата му прегръдка, тя за първи път от години почувства нещо различно от болка в гърдите си.

__________________

[Only admins are allowed to see this image]
avatar
shadow of a dream .
Founder

Пол : Female
Зодия : Gemini
Брой мнения : 176
Дата на присъединяване : 29.09.2012

Години : 20

http://cruel-souls.forumotion.com

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите