A Million Little Triggers

Предишната тема Следващата тема Go down

A Million Little Triggers

Писане by shadow of a dream . on Вто 08 Яну 2013, 21:53

A Million Little Triggers



Пролог

Да ти се наложи да крадеш на седемнадесет не е най-лошото, което може да ти се случи.
Да те спипат в кражба и да влезеш в пандиза… също не е.
Но да те хванат в поредната кражба и човекът, който те е спипал, да те изнудва с полиция, ако не прелъстиш сина му… е, тогава можеш спокойно да кажеш, че работата наистина не върви на добре… за теб…

__________________

[You must be registered and logged in to see this image.]
avatar
shadow of a dream .
Founder

Пол : Female
Зодия : Gemini
Брой мнения : 176
Дата на присъединяване : 29.09.2012

Години : 20

http://cruel-souls.forumotion.com

Върнете се в началото Go down

Re: A Million Little Triggers

Писане by shadow of a dream . on Вто 08 Яну 2013, 21:56

Глава 1

Амира

Токчетата ми потракваха по твърдия под, а звукът от ударите изчезваше сред шума от тълпите хора, събрали се в оживения мол. Не, че бе нещо ново, беше петък все пак. Всеки бе дошъл с някого да се позабавлява. Млади двойки се разхождаха, хванати за ръце; големи групи приятели се смееха шумно... Не, че ме и интересуваше. Бях дошла със строго определена цел и щях да я изпълня. Както винаги.
Вървях доволно напред, с високо вдигната глава и вирната брадичка, когато забелязах как главите на две момчета, които, както изглеждаше, бяха малко по-големи от мен, се извърнаха да погледнат в моя посока и широки усмивки огряха лицата им. Подсмихнах се вътрешно. Мислеха си, че имат шанс с мен. О, колко много грешаха. Минавайки покрай тях, устните ми, сякаш по своя воля, също се извиха в ленива, котешка усмивка и аз ги задминах. Секунда след това чух как двамата Казанова се обърнаха един към друг и оживено започнаха да обсъждат нещо или по-скоро някого. И имах чувството, че този някой бях аз. Но сега нямах време за игри. Жалко, определено бяха секси.
Продължих право напред, докато очите ми не забелязаха табелата на големия магазин в мое дясно. Ето го. Мишена номер едно.
Извадих големите слънчеви очила от косата си и прикрих с тях очите си. Всеки би ме помислил за луда. Кой нормален човек си слага толкова тъмни очила в сграда, при така или иначе дъждовно време? Да, обаче мен това не ме интересуваше. Не целях да крия очите си от слънцето, а по-скоро да скрия лицето си. По принцип не съм от момичетата, които лесно се сливат с тълпата. С моето строино и изваяно като от гръцки скулптор тяло, невероятна светло кестенявата коса и очи, които в центъра бяха жълто-зеленикави, но в края преминаваха в шоколадово кафяво, бях от тези, които изпъкваха най-силно. Но хората нямаха ни най-малка представа каква пълна промяна може да се случи, ако не желаеха да бъдат разпознати.
Game on, помислих си.
В този момент прекрачих прага и влязох в големия магазин. Очите ми, вече отдавна свикнали с това, което правех, започнаха да оглеждат помещението, докато тялото ми се движеше бавно, сякаш незаинтересовано между масите и рафтовете с дрехи, обувки и най-различни аксесоари. Ааа, ето те, мина през ума ми, когато забелязах къде бе поставена купчинката с потници, заради която бях дошла днес. Като внимавах да не изглеждам подозрително, взех една закачалка със суитчер на нея, след това бавно се поместих и взех друга закачалка с яке... Приближих се до масичката с потниците и взех този, който бях набелязала по-рано вкъщи от едно списание в мой размер, поставяйки го между суитчера и якето по начин, по който трудно можеше да се забележи.
В този момент телефонът ми звънна. Познатата до болка мелодия на Hurricane се разнесе из магазина. Свалих едната презрамка на чантата от рамото си, държейки закачалките в дясната си ръка и изрових iPhone-а отвътре. „Мама“ бе изписано на светкащия дисплей. Върнах презраката на рамото си и вдигнах.
- Кажи – бе моят поздрав. Никога не съм харесвала „Ало“ особено.
- Мира, тази вечер ще закъснея – започна тя. - Отвори се спешно още работа в издатеството и ще трябва да остана до късно. Не ме чакай. В хладилника трябва да има останали спагети от вчера. Притопли си ги в микровълновата.
Ммм, не беше за първи път. Майка ми работеше в една издателска къща като редактор и аз често прекарвях някои вечери сама. Страхотно, тъкмо ще мога да си изгледам повторението на „Teen Wolf“. Обаче спагети?...
- Няма ли пиле във фризера? – Попитах несигурно. Мога да се закълна, че видях нещо подобно на пиле вчера, когато си вадих лед за кока-колата. – Не може ли да си го запека?
Чух я да въздъхва от другата страна на линията.
- Амира, и двете знаем до какво доведе последния ти опит в кухнята. Тези картофи дори и за въглени не ставаха. – Мда, може би не съм толкова добър готвач, за колкото се смятах. Добре, че забелязах дима навреме, иначе…
Бавно започнах да се движа към пробните.
- Ако си сигурна – убедена, че няма да направиш пожар, то тогава добре. Но мила, нали помниш номера на пожарната?
Засмях се.
- Ха-ха, много смешно, направо ще си умра от смях. – Завъртях очи. Добре де, аз и кухнята бяхме меко казано несъвместими, но ако не се разсейвам и внимавам всичко ще бъде наред. Което ме подсети, че не трябва да гледм Teen Wolf докато готвя. - Да, помня го. Особено след като ме накара да го изрисувам на капака на телефона си. Няма как да го забравя.
- И все пак, ако решиш да го готвиш, внимавай и дръж телефона си до теб. – предупреди ме тя.
- Да, добре, разбрах. Това ли е всичко? – Хайде, побързай, имам работа за вършене.
- Да, това беше. И не стой до много късно! Чао!
- Чао – казах и затворих.
Майки! Човек не може да си поеме дъх от тях.
Дръпнах завесата на една от свободните пробни и влязох вътре. Суитчера и якето сложих на закачалката, а аз седнах на табуретката вътре, като взех чантата и потника в скута ми. Отворих чантата и извадих ножицата, моята вярна приятелка, и с бързи, но сръчни движения, махнах алармата от потника, внимавайки да не нараня плата. Парцалчето струваше цяла стотачка! Прибрах ножицата във вътрешния джоб на чантата, откъдето я бях взела, сгънах потника възможно най-много и също го прибрах в чантата. Дръпнах ципа и се убедих, че по нищо не си личи чантата да е издута по подозрителен начин. О, колко обичах голямата си чанта! Изправих се, взех алармата и я сложих между табуретката и стената, така че да не се вижда, след което се погледнах в огледалото и оправих няколко непокорни кичури, дръзнали да излязат от кока ми. След това взех якето и суитчера и излязох.
Излизайки от помещението със съблекалните връчих двете закачалки на една от продавач-консултанктите и спокойно се насочих към изхода. Тъкмо щях да изляза от магазина, когато силна ръка ме улови малко над лакътя и ме дръпна обратно. Очите ми се срещнаха със гърдите на мъж в черен костюм и кървавочервена вратовръзка на сиви линии. Повдигнах поглед, тъй като той бе с около половин глава по-висок от мен, и погледнах лицето му. Предположих, че непознатият беше, може би, в средата на четеридесетте си години, с прошарена със сребърни нишки черна коса, набола брада и морскосини очи, които ме гледаха някак развеселено.
- Не бързайте толкова много госпожице – започна строго той. – Трябва малко да си поговорим.
Поклатих неразбиращо глава съвсем бавно и си лепнах на лицето най-невинното изражение, което бях способна да направя и попитах:
- Моля? За какво?
Погледът на мъжа се насочи към чантата ми и кимна леко с глава в нейна посока.
- Като за начало, какво ще ми кажете за откраднатия потник в чантата Ви?– погледа му се върна на лицето ми.
О, по дяволите!

__________________

[You must be registered and logged in to see this image.]
avatar
shadow of a dream .
Founder

Пол : Female
Зодия : Gemini
Брой мнения : 176
Дата на присъединяване : 29.09.2012

Години : 20

http://cruel-souls.forumotion.com

Върнете се в началото Go down

Re: A Million Little Triggers

Писане by shadow of a dream . on Вто 08 Яну 2013, 22:00

Глава 2

Раян

Музиката гърмеше навсякъде около мен. Оскъдно облечени тела се движеха в ритъма на баса по дансинга, та даже и извън него. Барманът, подозрително изглеждащо малолетно момче, бързаше да раздава поръчаните напитки на клиенти, част от които, ако питате мен, бяха вече твърде пияни, за да могат да стоят прави.
Седях в крайната част на бара, държейки бутилка бира, и наблюдавах случващото се наоколо. Няколко момичета дойдоха да ме поканят да танцуваме, но аз им отказах. Трябваше ми само един поглед към тях, за да разбера, че са леки момичета и че единственото, което бе в изкуствено красивите им главици е как да си хванат добре изглеждащ богаташ като мен. Сякаш бих се захванал с някоя, която гледа само в портфейла и панталона ми. Може би някой друг път. И то по моите правила.
- Стига си се мръщил, де – чух отляво гласа на Шейн. – Стани и се повесели. Я виж колко красиви момичета има тук.
Обърнах се и го погледнах. Зелените му очи искряха в тъмното, мигащите светлини попадащи върху тях караха ирисите му да изглеждат като неземни пламъци. Целият бе почервенял, очевидно от многото танци. Те, комбинирани със жегата тук му придаваха вид на човек, пробягал маратон.
Изпих последната глътка от бирата си и се изправих.
- Знаеш ли, ако не беше най-добрия ми приятел, най-вероятно да съм те цапардосал задето ми нареждаш какво да правя – казах игриво, а крива усмивка се разтегли по лицето ми. – Но – продължих, - тук ми е твърде скучно. Ще се прибирам.
Очите на Шейн се присвиха замислено.
- Това означава ли, че няма да заведеш момиче вкъщи тази вечер? –Попита внимателно и много бавно.
Помислих за кратко. След това поклатих глава.
- Не. По-късно ще има мач и предпочитам да го изгледам вместо да се чудя каква ли чума може да съм хванал. – Устните ми се изкривиха надолу.
При думите му, незнайно защо, очите му светнаха. Кое му е доброто да чуеш, че най-добрият ти приятел може да улови смъртоносна болест?
- Наистина? Има ли някакъв шанс да ми заемеш колата си? – Ааа, ето защо. – Нали знаеш, не е готино да водиш момиче вкъщи с такси.
Засмях се и бръкнах в джоба си, за да извадя ключовете. Не беше първия път, когато е искал колата ми. Хвърлих ключовете към него.
- Взимай. Но нали знаеш… - не можах да довърша, защото той ме прекъсна.
- Да, да, знам. Видиш ли драскотина на джипа си, мъртъв съм – засмя се и се обърна към дансинга. – Казвал си ми го и преди. – И изчезна в тълпата.
Усмихнах се и се насочих към изхода. Шейн, Шейн, никога няма да се промениш.
Излязох навън и погледнах към небето. Нощта беше ясна, нямаше нито едно облаче. Луната бе пълна, а звездите около нея блестяха като хиляди малки скъпоценни камъчета. Обърнах се надясно и започнах да вървя по тротоара на улицата. Секунди по-късно видях Шейн да отминава покрай мен в джипа ми заедно с русо момиче на седалката до него. Поклатих глава. Това момче не си губеше времето.
Почти бях стигнал до ъгъла на улицата, когато чух писък. Обърнах се. Хората от бара пищяха и бягаха в различни посоки. Какво по…, помислих си, секунда преди да чуя първия изстрел. Oчите ми трескаво започнаха да търсят източника. Хора… коли… бодигардове, които се опитваха да въдворят някакъв ред… там!
Едно хлапе, прекалено кльощаво, за да е добре за здравето му, се бе качило на някакъв автомобил, и държейки пистолет в треперещята си ръка, стреляше на посоки. О, не. Наркоман?
В мига, в който си го помислих, ръката на момчето се измести в моя посока и пистолетът гръмна още веднъж. Остра болка премина през дясното ми рамо, надолу, чак до пръстите на ръката ми. Инстинктивно, лявата ми длан се залепи за мястото, където първоначално усетих, че бях улучен. Почувствах нещо мокро и топло и дръпнах ръка. Стичащата се кръв се показа на фона на светлината от близката лампа. О по дяволите! Може ли денят ми да стане по-лош?
Вдигнах глава, когато ушите ми дочуха звука на далечни, но бързо приближаващи се полицейски коли. Е, явно може да стане по-лош. Трябваше да се махна от там по възможно най-бързия начин. Хванеха ли ме ченгетата, спукана ми беше работата.
Обърнах се в обратна на бара посока и се затичах с все сила. Задачата обаче се оказа по-трудна, отколкото мислех, че ще бъде. При всяка крачка остра болка преминараше през ръката ми. Нека си го признаем - не е особено удобно да тичаш с една ръка, придържаща огнестрелна рана на рамото на другата, нали? При все това продължих да тичам колкото бързо краката ми ми позволяваха.
След около половин час обаче тъмни петна започнаха да замъгляват крайщата на зрението ми. Темпото ми вече се бе забавило до леко подтичване и аз спрях напълно, опитвайки да си поема въздух. От недостига на кислород е, Раян. Сега ще подишаш малко и тъмните петна ще изчезнат, мислех си. Да, но колкото и да се опитвах да се успокоя, толкова повече забелязвах, че зрението ми се замъглява все повече и повече.
Скоро след това светът потъна в тъмнина.

__________________

[You must be registered and logged in to see this image.]
avatar
shadow of a dream .
Founder

Пол : Female
Зодия : Gemini
Брой мнения : 176
Дата на присъединяване : 29.09.2012

Години : 20

http://cruel-souls.forumotion.com

Върнете се в началото Go down

Re: A Million Little Triggers

Писане by shadow of a dream . on Вто 08 Яну 2013, 22:03

Глава 3

Амира

- Наистина нямам представа за какво говорите, господине – започнах с равен и спокоен тон, въпреки че отвътре бях истинско кълбо от въртящи се като в центъра на торнадо нерви.
Какви ли не мисли започнаха да ми минават през главата: Ами ако се обади в полицията?... Боже, напълно свършено е с мен... Какъв дявол ме накара да започна да крада?!... Ако мама разбере… не, няма да го преживее... Горката жена вече живее под твърде голям натиск… работата… сметките… Паниката напълно объркваше мисловния ми процес. Сякаш непрогледна мъгла се бе спуснала над ума ми. Първо съпругът ѝ умира, сега дъщеря ѝ става престъпник… Какво направих?...
Изведнъж обаче главата ми се изчисти и отново можех да мисля ясно. И точно тогава тежестта на това, което бях направила, което толкова дълго правех, ме налегна… тежестта на толкова много лъжи… Наистина, какво направих?... Седях и се чудех дали човекът ще ме прати в полицията, вместо да се опитам да измисля начин как да се измъкна. Но аз си го заслужавах! Той трябваше да ме изпрати в затвора и сега, в този момент, щях да се оставя на милостта му, като се надявах да се смили над мен и да не повика ченгетата.
Не бях забелязала, но докато водех вътрешния дебат със себе си, ръката ми бе стиснала силно дръжките на чантата. Отхлабих захвата си и оставих ръката ми да се опусне близо до тялото ми. С другата смъкнах очилата от лицето си, сгънах ги и погледнах към непознатия, който се канеше да ми каже нещо. Очите му се впиха сериозно в моите и преди да успее да каже каквото и да било, аз го прекъснах:
- Ще се обадите ли в полицията? – Попитах с възможно най-смирения си глас, който успя да изненада не само него, но и мен.
Мъжът се спря и ме огледа от глава до пети, но не по онзи „искам да те чукам“ начин, а по-скоро от любопитство. Сякаш… сякаш търсеше нещо у мен. Смръщих вежди. Естествено, че щеше да търси нещо у мен. Нали бях откраднала! В чантата ми, свит колкото е възможно повече, беше скрит един прекрасен, черен потник.
- На колко години сте, госпожице… - Попита най-накрая мъжът, но замлъкна в края на изречението. Не знаеше името ми. Ами, изненада. И аз не знаех неговото. Не всеки ден разговарям с непознати възрастни мъже, които са ме спипали да крада.
Зачудих се дали да отговоря. Имайки предвид факта, че все още не ме бе задърпал за косата и не звънеше на полицията, може би – но само може би – бе безопасно и той нямаше за намерение да ми причини зло.
- Еденя. Името ми е Амира Еденя, сър. И съм на седемнадесет – отвърнах, опитвайки да гледам навсякъде, но не и в очите му. Казах и възртастта си с искрената, дълбока надежда, че това ще го умилостиви поне малко.
Измина около минута, през която той не каза нищо и аз се притесних да не би нещо в мозъка му да е прищракнало и сега да ме задърпа към полицията.Вдигнах поглед от пода, когато го чух да въздъхва.
- Добре, госпожице Еденя. Името ми е Джон Андерсън – протегна ръка, която аз колебливо поех – и бих искал да си поговорим на четири очи – каза, когато забеляза, че сме привлекли вниманието на част от клиентите в магазина.
_______

Седях на маса в едно от заведенията за бързо кранене в МОЛ-а и стисках силно малка, картонена чашка капучино с ниско наведена глава. Честно? Не смеех да погледна човека пред мен. Джон Андерсън. Защо съм му? Защо още не се е обадил в полицията?...
Отпих от студеното капучино, след което прочистих гърло. Ако той нямаше да проговори първи, тогава аз щях да го направя. Вдигнах поглед към лицето му.
- Искахте да говорим – зявих, облягайки се делово на кожения диван. – Защо?
Очите му, все още заковани в моите, дори не трепнаха, когато му зададох въпроса.
- Работата е там, госпожице Еденя, че не за първи път ви виждам да крадете от магазина. И съм доста сигурен, че той не е бил единствения ви набез . –Мъжът направи пауза, давайки ми време да оспоря думите му. Не го направих. – И мълчанието Ви само по себе си е потвърждение, че би трябвало да съобщя за Вас в полицията, - Почакайте, „би трябвало“? – но няма да го направя.
Изненадата ми бе толкова голяма, че не успях да се възспра и ококорих широко очи. Тъкмо отворих уста, за да попитам дали съм чула правилно, когато той ме прекъсна с остър поглед и допълни:
- При едно условие, разбира се.
Мда, разбира се. Кимнах в знак да продължи. Не знаех защо, но имах лошо предчувствие къде щеше да доведе това.
- Виждате ли, имам син, по-голям от Вас. Който обича да се забърква в неприятности. –Повдигнах леко вежди. Непроятности. Какви неприятности?. - С полицията - поясни той, след като видя изражението ми. - Оръжие. Един бог знае какво още. Има си и банда.
Е, това вече беше прекалено. Можеше и да съм крадла, но крадях само, защото така ми е скимнало. Оставих чашата на масата, като го прекъснах:
- Извинете господин Андерсън, но по какъв начин ме засяга това?
Джон отпи от кафето си, след което върна поглед обратно към мен.
- Искам от Вас да се срещнете с него, да го накарате да се влюби във Вас и да го измъкнете от бъдещето, което така силно желае да има като престъпник - Каза той със сериозен тон в гласа.
Не се сдържах и се засмях. Да бе, сигурно!Не, не можеше да говори сериозно. Той се шегува с теб, Амира.
- Да, добре. Хванах се. Сега, сериозно.
Джон ме погледна сякаш съм луда, след което, без да отмества очите си от моите, каза:
- Бях напълно сериозен, госпожице.
Усмивката ми бързо се стопи от лицето ми и докато гледах човекът пред себе си разбрах, че той бе напълно сериозен.
- Ама, Вие... Как... - бях толкова шокирана, че не можех да съставя едно смислено изречение. Отместих поглед към хората зад него и за известно време ги наблюдавах, докато опитвах да си събера мислите. - Защо си мислите, че бих го направила? - Попитах накрая.
Лека усмивка заигра по устните му. Добре, какво толкова смешно намира във всичко това?!
- Защото иначе ще Ви предам в полицията. Имам дори записи от охранителните камери за доказателство. Но нещо силно ми подсказва, че не Ви се влиза зад решетките.
Има записи от охранителните камери?! Това означаваше, че той ме е следил от доста време.Поклатих глава. Я се стегни! Камерите са за това – да записват. Тук навсякъде ги има. Никой не е казал, че този смахнат господин непременно е следял теб.Огледах Джон добре. Изглеждаше някъде между четиридесет - петдесет години… Колко възрастен можеше да е синът му?...
- Той... - дори не знаех как точно да го попитам. - За колко... За колко годишен мъж става дума ?
Е, не исках да вляза в пандиза, затова трябва да се съглася с предложението му.
- Двадесет - отвърна.
Изидишах насъбралата се огромна топка въздух в дробовете ми. Поне беше на прилична възраст.
- Нямам намерение да Ви изнудвам, дори и да си мислите така. И не Ви смятам за лесно момиче, но... Отчаян съм, разберете. Работя като адвокат, какво ще си помислят хората, ако разберат, че собственият ми син е престъпник? Не искам да изгние в затвора. Има цял един живот пред себе си...
Не исках да се чувствам виновно, нито да изпитвам съжаление, а още по-малко желание да помогна...
О, по дяволите Амира...
- Добре - съгласих се - но, - спрях го, когато видях напиращата радост в очите му - искам отсрочка. Има още два месеца и половина до края на учебната година. Имам изпити. Не мога да си позволя да се проваля.
Джон се замисли, след което кимна.
- Добре. След завършането тогава? - Попита.
Кимнах.
- След завършването. Има ли нещо друго, което бихте искали да обсъдим?
Той поклати глава в знак на отрицание, докато търкаше наболата си брада.
- Не. Когато се видим, ще Ви дам файл с всичко, което имате нужда да знаете за него. Дотогава... - спря се - дотогава наблягайте над ученето.
Кимнах. Той се изправи, аз също, и протегна ръка към мен. Поех я също толкова колебливо, както първия път – несигурна в онова, в което се бях забъркала.
- Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Еденя. – Джон ми сеусмихна.
- На мен също, господин Андерсън. – Отвърнах и се запътих към изхода на МОЛ-а.

__________________

[You must be registered and logged in to see this image.]
avatar
shadow of a dream .
Founder

Пол : Female
Зодия : Gemini
Брой мнения : 176
Дата на присъединяване : 29.09.2012

Години : 20

http://cruel-souls.forumotion.com

Върнете се в началото Go down

Re: A Million Little Triggers

Писане by shadow of a dream . on Вто 08 Яну 2013, 22:05

Глава 4

Амира

Минах през автоматичната врата и спрях за секунда, за да се огледам наоколо. Хора влизаха и излизаха покрай мен; автомобили се движеха по натоварения булевард. Вдигнах глава към небето, затворих очи и вдишах дълбоко. Едва не потръпнах. Въпреки че слънцето грееше ярко и вече беше пролет, температурите все още бяха далеч от пролетни. Самият факт, че бе късен следобед и слънцето лека по лека си проправяше път към хоризонта, също не помагаше особено. Загърнах се по-добре с якето си и вдигнах ципа до горе.
А сега накъде, запитах се. Все още не ми се прибираше вкъщи, нямаше какво да правя там. А Вера няма да се прибере от почивката със семейството си за поне още няколко дни… Замислих се къде да отида и най-накрая реших, че паркът може би е добра идея. По това време там имаше най-вече майки с деца, дошли да подишат чист въздух, или двойки, решили да си направят романтична разходка. А и паркът също така свършваше близо до къщата ми, така че не се притеснявах, че ще се отдалеча кой знае колко.
Обърнах се и се запътих натам. По пътя позволих на ума си да се завърне към разговора с Джон. Осъзнавам ли наистина в какво се забърках?... Да, синът му можеше да бъде на двадесет, но… ами ако е грозен? Майчице, колко ли на дълбоко ще затъна с това…? Ами ако не успея да го накарам да се влюби в мен?... И ако не го убедя да спре да се занимава с незаконни неща?... Ще ме предаде ли тогава Джон в полицията? Може да се каже, че е разваляне на сделката… ако изобщо може да се нарече „сделка“. По-скоро изнудване. Да не забравям, че му дадох името си… ГЛУПАЧКА!... Така може много лесно да ме открие, ако пожелае. Страхотно… Голяма си глупачка, Амира!... А ще разбере ли Джон, ако изобщо не се срещна със сина му?... А ако аз се влюбех в него, а той в мен - не? Ако ми разбиеше сърцето?... НЕ! Отказвах да мисля така. Започнех ли…
Оглушителен тътен, последван от още няколко и полицейски сирени ме изтръгнаха от унеса ми. Вдигнах рязко глава. Толкова се бях впуснала в размисли, че не бях осъзнала кога съм стигнала парка, че даже и почти подминала. Нито кога дневната светлина бе изчезнала и луната бе заела мястото на слънцето на небосвода. Изстрел. Tова бе звукът, който бях чула. Веднъж чуете ли истрел, после отличаването му от други звуци, като например гърменето на различки пиратки, става лесно като детска игра. Обърнах главата си, за да проследя няколкото полицейски коли, които минаха по улицата покрай мен. О, мамка му!
Побързах и се затичах напряко през парка. Повярвайте ми, не бихте искали да се озовете в средата на престрелка. Никой не би искал. Включително и аз.
Внезапно имах огромната нужда да се прибера възможно най-бързо вкъщи, да заключа вратата и да се пъхна под завивките на леглото си, където да се свия на кълбо и завия през глава. Всеки би ме помислил за луда, ако ме видеше да тичам през лошо осветения парк по тъмно и то сама, но аз не веднъж го бях правила. Колкото и голям да бе парка, аз познавах всяка пътечка, всяко дърво и храст. Е, това поне беше през деня. През нощта… не чак толкова. И бе тъмно… Може би наистина си падах малко луда глава.
Поех по пътека, която, ако не бърках, щеше да ме отведе само на една пресечка от къщата ми. Когато видях лампата от другата страна на улицата едва не извиках от радост. Едва. Въздъхнах щом излязох на познатия, осветен тротоар. Обърнах се наляво и тръгнах нагоре, но се спрях едва след няколко крачки.
Явно не бях сама.
На тротоара пред мен, леко покрит в сенките, които уличното осветление и няколко дървета правеха, лежеше човек. Беше мъж, разбрах аз по структурата на тялото и късо постриганата коса. И не мърдаше. Бавно, съвсем бавно, се приближих и наведох над непознатия. Клекнах до него, оставих чантата си настрана и бавно го обърнах, след като той лежеше настрани и с гръб към мен. Поех си рязко въздух, когато усетих тъмната течност по дясното му рамо да полепва за пръстите ми. Не ми трябваше светлина, за да разбера, че е кръв. Железният вкус, който усещах на върха на езика си, казваше достатъчно. Преместих очите си нагоре към лицето му и този път действително ахнах на глас. Непознатият бе най-красивият мъжки екземпляр, който бях виждала през целия си живот. Косата му бе тъмна, забелязваше се дори и на оскъдната светлина, черни, дълги мигли обрамчваха затворените му клепачи, носът му бе прав, имаше високи скули и силна челюст. А устните му… Плътни и червени, сякаш създадени единствено за целувки. Същински гръцки бог, помислих си.
Бавно наведох глава над гръдния му кош. Дишането му бе накъсано и неравномерно, но все пак го имаше. Изправих се и протегнах треперещо ръка към неговата. Когато улових пулса му, повдигнах лявата си ръка и започнах да засичам на часовника ми. Добре, че имаше от тези странни флуоресцентни неща, който светеха в тъмното. Ммм, леко забавен е, мина през ума ми след минута. Върнах ръката му до тялото му и се отдръпнах.
Какво да правя сега?
Наблюдавах го за около минута, след което реших, че ще го поместя в леко по-удобна за него поза и ще повикам линейка. Внимателно, за да не му причиня допълнителна болка, пъхнах едната си ръка под коленете, а другата под кръста му, но замръзнах, когато напипах нещо там. Извадих дясната си ръка изпод коленете му и с нея леко го обърнах настрани. Придържайки го така, с дясната ръка на хълбока, повдигнах якето на кръста му, само за да открия закътания в колана на дънките му пистолет.

__________________

[You must be registered and logged in to see this image.]
avatar
shadow of a dream .
Founder

Пол : Female
Зодия : Gemini
Брой мнения : 176
Дата на присъединяване : 29.09.2012

Години : 20

http://cruel-souls.forumotion.com

Върнете се в началото Go down

Re: A Million Little Triggers

Писане by shadow of a dream . on Вто 08 Яну 2013, 22:06

Глава 5

Амира

Обвих ръката си около пистолета и го извадих от дънките му. Тръпки преминаха надолу по гръбнака ми. Дишането ми се забърза. Ами ако… Възможно ли е… Има ли поне малка вероятност той да е стрелял преди малко?... И аз току-що оставих отпечатъците си върху оръжието!
Затворих очи и се опитах да подтисна намиращият в мен страх. Навътре, навън, навътре, навън, повтарях си, дишайки бавно, в опит да се успокоя. Отново ги отворих и погледнах надолу. Бързата ми инспекция на пълнителя установи, че е пълен.
Въздъхнах в облекчение. Не е бил той.
Светлина ни освети за части от секундата, след което чух гръм, а уличните лампи примигнаха. Погледнах нагоре към небето. Неусетно кога се бяха събрали облаци и сега заплашваха да скрият луната. Ще завали всеки момент. И сякаш предизвиках съдбата, секунда след това започнаха да падат и първите капки дъжд. Погледнах отново надолу към непознатия и реших, че ако извикам линейка, само щях му докарам проблеми. По-добре да го заведа вкъщи. И да се надявам, че след като се събуди ще реши, че в знак на благодарност към положените грижи, няма да ми пръсне черепа. Ценя красивата си главица повече отколкото ми се иска да си призная.
Внимателно мушнах пистолета под моето яке и в колана ми. Взех чантата си, сложих я на лявото ми рамо вместо на дясното, изправих се и заобиколих мъжа от другата му страна. Отново се наведох и повдигнах лявата му ръка, премятайки я през раменете ми и внимателно започнах да го повдигам от земята. Да му се не види, колко тежи този!? Изпуфтях. Аз и моето голямо сърце. Някой ден щях да си докарам големи неприятности заради него. Успях да се изправя на крака, едва-едва, но го направих. Бурята вече бе в пълния си разгар и дъждът мокреше и двама ни.
Запрепъвах се напред, държейки го с една ръка за кръста, а с другата придържах ръката му над раменете ми. Тежестта му почти ме смазваше, но аз не е предавах без борба. Само се надявах, че никой няма да ме види. В този квартал всички познаваха мен и майка ми, а стигне ли приказка до нея… Тръшнах глава, за да прогоня тази мисъл.
Бавно, но сигурно, приближавахме къщата. До времето, когато стигнахме предната врата и двамата бяхме подгизнали и вода се стичаше от дрехите ни. Вместо да се тормозя да търся ключовете в чантата си, изпънах ръка и внимателно издърпах връвчицата на резервния ключ от една цепнатина до касата на вратата. Внимавайки да запазя равновесие, отключих вратата, отворих я и върнах ключа на мястото му. Мъкнейки непознатия вътре, светнах лампите и се насочих към стълбите, захвърляйки по пътя чантата ми на масичката в коридора.
Ъгх, сега наистина трудната част. Как по дяволите да го кача на втория етаж?... Защо, боже, защо ми трябваше да го прибирам? Можеше просто да го оставя на паважа. Със сигурност някой друг щеше да го открие и да се погрижи за него. Пфф….
Грабнах парапета за упора и започнах бавно да се влача заедно с новодошлия ми гост нагоре. Щом стигнахме последното стъпало въздъхнах вътрешно. Край на стълбите. Сега… къде да го заведа – гостната или моята спалня?... Незнайно защо, но мисълта за него на моето легло някак ме… развълнува. Поклатих глава, за да си прочистя ума. Започваш да мислиш глупости, Амира, стегни се. Беше дълъг ден, а и още не е свършил…
Поех към моята спалня. Не дай боже на майка ми да ѝ скимне да влезе за нещо в гостната. Тогава надали ще видя слънцето отново, докато не стана на тридесет. Поне бях успяла да ѝ втълпя винаги да чука, преди да влезе в моята стая. Пък имах и ключ за моето „кралство“, а тя – не. Засмях се с онзи „зъл“ смях, който слагат на злодеите на Дисни в главата си. Всички ключове до един за моята стая бяха у мен. Не буквално, но няколко от тях бях скрила в къщата в случей, че изгубех този на ключодържателя си.
Натиснах бравата и бутнах старата врата, която в изкърца в отговор. Въздъхнах. Винаги повтарях на татко да смаже пантите, но той така и не успя… Бързо прогоних мисълта от главата си. Сега не му бе времето.
Не светнах лампата. Лунната светлина падаше от таванния прозорец и огряваше всичко в сребристо. И без нея дори бих могла да си намеря пътя из стаята. Все пак, не малко пъти се бях промъквала след някое парти. Грабнах една голяма хавлия от ръба на леглото, за първи път благодарна за безпорядъка, който така старателно подържах, и внимателно, придържайки я към задната част на рамото на непознатия, го поставих да легне. Нямаше как да обясна петната от кръв на майка. Изтичах бързо до гардероба и извадих черен клин и една бяла тениска, която бе около пет размера по-голяма от необходимото за фигурата ми. Без да се притеснявам, че в стаята има мъж, бързо смъкнах мокрите дрехи от гърба си, захвърляйки ги на стола зад бюрото ми, и бързо нахлузих сухите. Не е като той да може да ме види. В безсъзнание е. Взех пистолета и го поставих в най-долното чекмедже на нощното ми шкафче. Махнах шнолата от косата си и я замених с ластик, връзвайки мокрите къдрици в разхвърляна конска опашка.
Време е да вкарам малкото си медицинско образование в полза. И да се надяваме, че резултатът няма да е фатален.. за него, не за мен.
Благодарна, че съм такъв голям фен на киното и със мисълта, че зад всяка лъжа се крие малко истина, се запътих към кухнята. Отворих шкафа под мивката в търсене на някакъв алкохол и… джакпот! Бутилка водка. Изправих се и се насочих обратно нагоре към стаята ми. Оставих бутилката на нощното шкафче и влязох в банята, където застанах пред шкафа над мивката и измъкнах аптечката от там, както и някакво обезболяващо, което открих. Тъкмо се обърнах, когато се спрях. Ще ми трябва ли съд с гореща вода? Или това бе само при раждане в домашни условия? Смръщих се. Бързо извадих още две хавлии – една голяма и една за ръце и оставих всичко на пода до леглото ми. Почти тичайки, отидох в кухнята, откъдето взех голяма стъклена купа. Сигурна, че не бих могла да я нося по стълбите пълна, се върнах в банята ми и я напълних до половината с гореща вода.
Оставяйки купата на пода, погледът ми се спря на електронния ми часовник – двадесет и един часа и седем минути. Изобщо не беше толкова късно, колкото си мислех, че е.
Сега, да се захващам на работа.
Седнах на леглото и погледнах непознатия. Един по-дълъг мокър кичур коса бе паднал над очите му, карайки го да изглежда като някакъв паднал ангел. Да бе, ангел с пистолет, помислих си със сърказъм. Бързо развързах маратонките и смъкнах чорапите му, оставяйки ги до нощното шкафче. Захванах се да свалям коженото му яке и след като го направих, с надеждата, че не съм му причинила болка, или че ако съм, то той не я е усетил, го оставих да падне на купчинка върху чорапите. Бавно започнах да надигам и черната тениска, с която беше отдолу, но се спрях по средата на релефния му корем. О. Боже. Мой. Мускулите му бяха оформени в перфектни плочки, не от онези, които щангистите имаха, а по-малки, но не и по-малко впечатляващи. Затворих уста, когато усетих, че ченето ми още малко и щеше удари пода. Продължих с задачата си, опитвайки да не мисля много за тялото му.
Сякаш бе възможно.
След като свалих и тениската се спрях. Да смъкна ли и дънките му? Сложих ръка върху гръдния му кош, точно над сърцето. Та той замръзваше! Как не го бях осъзнала по-рано?!... Без повече да го мисля бързо откопчах колана и дънките, смъкнах ципа и ги изхлузих. Метнах и тях върху купчинката с дрехи и върнах погледа си на него. Ооох… Даже и краката му бяха привлекателни. Поклатих глава, издърпах завивката и го покрих до кръста с нея.
Притиснах малката кърпа, която бях взела по-рано към рамото му и малко след това се заех с почистването на раната. Огледах я добре – куршумът бе излязъл и според скромната ми преценка не бе засегнал някой мускул или кръвоносен съд.
Късметлия.
След като превързах раната възможно най-добре с бинт и марля, прибрах всичко, което бях използвала на място и реших, че не съм гладна и няма да вечерям. Прибутах креслото, което стоеше в ъгъла на стаят по-близо до леглото и извадих едно одело от гардероба.
След като завих Непознатият (да, вече се бе превърнало в прякор) по-плътно, се настаних на креслото и вдигнах крака на леглото. Завих се с одеалото и позволих на съня да ме погълне, като последното нещо, което видях пред очите си, бе лицето на мъжа в леглото ми.

__________________

[You must be registered and logged in to see this image.]
avatar
shadow of a dream .
Founder

Пол : Female
Зодия : Gemini
Брой мнения : 176
Дата на присъединяване : 29.09.2012

Години : 20

http://cruel-souls.forumotion.com

Върнете се в началото Go down

Re: A Million Little Triggers

Писане by shadow of a dream . on Вто 08 Яну 2013, 22:09

Глава 6

Раян

Първата ми мисъл, когато се събудих, бе, че е твърде светло, за да съм в собствената си стая. Слънцето светеше право в затворените ми клепачи. Втората – че нямам представа как съм се озовал тук, където и да беше това.
Чак тогава съзнанието ми реши да отбележи болката в рамото ми, а аз стиснах силно очи. Господи, колко много болеше… Спомените от миналата нощ ме връхлетяха като ураган. Барът. Стрелбата. И после… Нищо. Пълен мрак.
Къде съм по дяволите?!
Ушите ми доловиха шума от падаща вода. Някой си взимаше душ?
Опитах да отворя очи. Ъгх, не много добра идея. Веднага ги затворих отново. Опитах още веднъж, по-бавно, и ги оставих да се приспособят към светлината, след като и това стана, започнах да оглеждам наоколо. Да, определено не бях у дома.
Тази стая беше в много по-светли тонове от моята, въпреки че някои хора биха я счели за тъмна. Всичко преливаше в тонове от тъмно до светло сиво, на места бяло. Прозорецът беше голям, заемаше почти половината стена, а завесите бяха дръпнати настрани.
И съдейки по голямото огледало, стаята определено принадлежеше да момиче. Слава богу.
Водата спря. Малко след това едната от вратите – предполагам тази към банята – се отвори и от там излезе момиче на не повече от седемнадесет-осемнадесет години. Дори не забеляза, че съм буден, веднага се насочи към скрина до гардероба, като си тананикаше нещо под носа. И единственото, което имаше върху себе си, беше една бяла хавлия, която едва стигаше до средата на бедрата й.
А тялото ѝ…
Боже мили…
Опитах да потисна тази мисъл. Вместо това прочистих гърло.
Момичето подскочи и бързо се обърна, а от гърлото ѝ се изтръгна писък, който тя приглуши като бързо притисна длан към устните си. Дрехите, които държеше паднаха на пода, а свободната ѝ ръка се залепи за ръба на хавлията, сякаш се страхуваше, че ще падне.
Погледът ми се премести към лицето ѝ. Определено беше много красива. Очите ми срещнаха нейните и за момент се почувствах така, сякаш можеше да види до дъното на душата ми. Ирисите ѝ преливаха от светло жълто в центъра до тревно зелено в края. Въпреки че една малка, разумна част от мозъка ми казваше, че това е почти невъзможно. Малка руменина започна да се издига по бузите ѝ. Повдигнах вежди.
Тя отмести поглед към пода и прочисти гърло:
- Ъм, неловко – тук се засмя. - Знам, че може би си доста объркан, но ще ти обясня веднага, щом се облека. Става ли? – При последното изречение отново повдигна поглед към мен.
Кимнах и продължих да я наблюдавам.
- Добре. Може ли..? – Тя направи въртеливо движение с показалеца си.
Засмях се, затворих очи и пльоснах дланта на здравата ми ръка върху очите си. Рамото продължаваше да ме боли.
- Не изглеждаше много срамежлива преди момент, когато си тананикаше, разхождайки се само по хавлия, с напълно непознат в леглото си – заявих развеселено.
Шумолене на дрехи.
- Оо, я млъкни. – Имах усещането, че го каза с усмивка.
- Накарай ме – отвърнах.
Още шумолене.
- Не е като да не мога. – Господи, гласът ѝ…
- Иска ми се да го видя. – Това момиче наистина беше адски забавно.
- Внимавай, не искаш да се закачаш с мен, повярвай ми. В края на краищата – тук направи пауза, - не е като пистолета ти да е у теб – и накрая се засмя.
- Даа, да не е у мен… - аз също се засмях. Но след това усмивката ми бързо изчезна.
Бързо свалих ръката от очите ми, без да ги отварям, и започнах да опипвам надолу… Няма дрехи, няма пистолет. Поне все още имах боксерките ми на себе си…
- Къде са ми дрехите?! И пистолета, в това число. – Почти изръмжах думите. Дотук с веселото ми настроение. За момент си помислих, че съм я уплашил, но бързо отпратих мисълта. Срещам я за първи път, защо да ми пука?
Чух я да преглъща, когато свих пръстите си в стегнати юмруци.
- Някъде на сигурно. В момента той е единствената ми гаранция, че няма да ме убиеш. Можеш да отвориш очи – добави след минута и с леко колебание в гласа си.
- Така ли? А случайно да можеш да боравиш с оръжие? – казах с подигравка, докато повдигах клепачи.
Оставих очите ми да се плъзнат по нея от главата, чак до петите ѝ. Беше облякла наистина впит черен панталон – или пък беше клин? – и широка бяла риза с дълги ръкави. Светло кестенявата ѝ коса бе все още влажна и тя я бе оставила да пада свободно по раменете й.
Имаше ли представа какво ми причинява?!
- Случайно да, мога. Пък и Мамбата не е чак толкова труден за употреба. – Заяви почти надуто.
Имах усещането, че ченето ми е ударило пода. Тръшнах глава, за да се съвзема.
- Не се шегуваш. Наистина разбираш от оръжия. – Усмихнах се.
Тя също се усмихна в отговор. Имаше красива усмивка…
Понечих да се изправя в седнало положение, но болката, пронизала ме в рамото, бързо ме разубеди. Тя бе до мен на секундата.
- Внимателно! Не знам дали раната се е затворила, трябваше сама да те закърпя. – На лицето ѝ се бе появило загрижено изражение. Незнайно защо това някак си ме стопли отвътре.
С малко помощ от нея успях да седна.
Тя отиде до банята и след малко се върна с чаша вода и хапче в ръка.
- Изпий го, ще ти помогне за болката – каза.
Вдигнах съмнително вежди. Тя въздъхна.
- Какъв е смисълът първо да те спасявам, а после да те убивам? Ако исках можеше направо да те оставя.
Обмислих го, след което кимнах.
- Права си – и взех хапчето от нея, после и чашата, като я върнах чак когато бях стигнал средата. Предполагам не бях осъзнал колко жаден съм бил. - Благодаря. – Единственият ѝ отговор бе едно кимане, преди да остави чашата на нощното шкафче до мен и да се настани на креслото до леглото.
Гледахме се няколко минути.
- Таа – започнах най-накрая аз, - как ти е името, котенце? – попитах.
Тя изпуфка и завъртя очи. Сега пък какво направих?
- Не ме наричай „котенце“, освен ако не искаш да усетиш силата на разгневеното котенце!
Вдигнах ръка в знак „Предавам се“.
- Извинявай, не исках да те обидя. Просто ми заприлича на тези котки, тигриците… С тази коса и запленяващи, зелени очи..
Тя продължаваше да ме гледа намусено. Накрая въздъхна и се приближи до мен.
- Амира. Амира Еденя. – И протегна ръка, която аз поех.
- Раян. Раян Рийд.

__________________

[You must be registered and logged in to see this image.]
avatar
shadow of a dream .
Founder

Пол : Female
Зодия : Gemini
Брой мнения : 176
Дата на присъединяване : 29.09.2012

Години : 20

http://cruel-souls.forumotion.com

Върнете се в началото Go down

Re: A Million Little Triggers

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите